Днес преди да вляза в макарона на седмицата, слагам вода за кафе в канчето си и погледът ми преминава блуждаещо над мивката с мръсните чинии от вчерашното гости, като ниско тарифен полет над малко испанско селце. Сравненията са ми определящи за акварелните състояния на време, пространство и съм и сън фактора на понесената ми душа или както се знае от Ягуара, книга VIII: „ – Аз съм ли нещо? – казва в душата си човекът. – Аз съм ли този, който съм? – казва в средата на земята.“ Всеки понеделник ми е ден за размисъл. Като цяло обхождам отзад напред през коридора на петте вагона пътническия си влак, в който се возя подобно на Ра в ладията си само че в паралела на земната си долна проекция. Всеки път стигам до локомотива и гледам коловозите до хоризонта и обратно. Всъщност не съм съвсем сигурен дали слизам всеки ден от влака на някоя спирка, за да се кача сутринта отново или чисто и просто съм в един европейски ориент експрес, от който слизане няма, а в края му един вагон-ресторант оформя метафората на нео-екзистенциализма. В действителност копая един тунел под музея на транспорта, а през останалото време брадясвам като граф Монте Кристо. Околосветските естественици във въртящия се работен глобус се бръснат по паралели и меридиани, защото не искат да осъзнаят естествения ход на времето. Ако човек измерва времето чрез растежа на брадата си, ще осмисли много неща. Затова гладко до кожа и до синьо. И всички копчета и колани закопчани. Това го казвам от опита си на редник от „СС“ в една кинопродукция. Филмовото ръководство, чрез подизпълнителите си – три – четири фризьорки, даже ни подстрига за снимките. Цял един ден ни стригаха, че чак на следващия ден започнахме същинската работа по товаренето на евреите. Човекът с главно „Ч“ в човешките бригади не трябва да си задава излишни въпроси, за да е спокоен и в добро психическо равновесие. Да си виси равно и от двете страни на двойствеността си. „Динги-донги, кучи сине.“ – извиква избягалият гол затворник от повествованието на Кърт Вонегът. „Капиш?“ - добоботва Дон Корлеоне. Джаба се прохилва в галактическото си невежество. Златната статуя на Буда пък е застинала необезпокоявана в слънчевата си статичност. Всяка жаба да си знае гьола. Който, каквото иска, си го е казал: „И все пак тя се върти“ или „Огън завали ли, трябва да си като водата“ или „Като вземеш пилешките гърди ги разрязваш на две, после на всяко парче с ножа му правиш леки срезове от едната и от другата страна. (следват инструкции за марината)“ или „ - Чик-чирик, чик-чирик, дай ми малко ечемик. - А не искаш ли ритник.“ Следват прожекционните сетове на новините от макроикономиката, които се въртят, за да може съзнанието да ги възприема като статукво, с цялото печално състояние, продиктувано от фактическата обстановка на човечеството. Така се проектира нечие светло бъдеще. После спортните новини, по чиито жици, като nota bene или бира вайс на бара, една бяла лястовица, очаква да привлече зареяният през стадото поглед на Моканина. Следва прогнозата за времето, която може да е добра или лоша, но по-често е лоша. Как да е след такава емисия новини. Сега досещате ли се, защо „Лека нощ, деца“ е преди новините. Отговор: „ За да не се будят от кошмари малките деца“ На нас нищо ни няма. Ние сме свикнали. Ето ти тридесет минути от живота на материалното тяло, проектирани в растежа на ноктите. Някой да е чел „Момо“? Там един от сивите господа от Времеспестовната каса, които складираха времето на хората си призна следното: „ — Ние трябва да останем непознати — дочу тя сякаш отдалеч, — никой не бива да знае, че ни има и какво правим… Ние се грижим никой човек да не ни задържи в паметта си… Само докато сме непознати можем да вършим своите сделки… Една уморителна работа — късаш от хората времето на живота им по секунди, минути и часове… понеже всичкото време, което те спестяват, е изгубено за тях… Ние го прибираме… съхраняваме го… нуждаем се от него… изпитваме глад за време… ах, вие не знаете какво е за нас вашето време!… Но ние го знаем и ще ви изсмучем чак до костите… И имаме нужда от все повече… все повече… защото и ние ставаме повече… все повече… все повече…“ Накратко ня-кой купува времето ти за пари, с които пари ти купуваш вещи, които се чупят след гаранцията или неща, които също от своя страна ти губят времето. През останалото време ядеш и спиш, а ако добре си спестявал, имаш време да си купиш собственото си свободно време, което реално е от Създателя и да отидеш на почивка, ако не правиш ремонт на нещо си. Абе, който както е спестявал през годината. През цялото време пък, вещите се чупят и изискват конвертирано в пари работно време, за да се отстрани похабяването и погубването. Забележете - Нищо лошо не съм казал срещу сешоара или пенсионната реформа. И все пак светлина в края на тунела има. Даже има две светлини и два тунела. Едната светлина идва от тунела, който копая под музея на транспорта, а другата от влакът беглец, който се носи през тунела на разписанието си към четирите почивни дни другата седмица. Толкова с изгубеното време за размисъл. Сега е време за обяд.