Гледам телефона. Шест и пет. Сутрин. Втори ден от седмицата. Гог е призвънял току-що. За да не ме събуди, ако спя. Като се е прибирал от нощна е видял, че свети в кухнята и си е помислил, че може и да не спя. По тая версия работя вече, между съня и реалността. И продължавам да хвърлям въглища в мозъчната пещ. В действителност братовчед ми, който пребивава в момента в къщи, е оставил лампата да свети. Не му връщам обаждането, защото още ми се спи. Чувам го в далечината как подвиква на кучето: „Чорапи…Чорапи“. Размазано ми е от това, че и двамата с Чорапка са някъде долу и си представям как се отдалечават под дърветата на утринната Муткурова. Къде ли пък са се намерили с Чорапка? После май се правя, че спя до седем, седем и нещо, когато взимам лаптопа, за да видя дали Лили е писала нещо преди да заспи с шестте си часа часова разлика. Вчера вкъщи се посъбра народ, та само си драснахме няколко изречения, а трябва да се чуем задължително, за да може да се изясни Португалския път. Bom Camino. Пия кафе на терасата, братчеда прохърква във всекидневната, Жорко се появява и се присъединява на кафе. След като заминава за работа се къпя и си хващам и аз болида за работа. Тоя път бягах бързо, за да го хвана, не защото бързах, въпреки че закъснявах, а защото ми се бягаше. Един приятен повод за сутрешен спринт. По принцип си имам правило да не бягам за автобуси, защото избягвам стресовите ситуации. В това отношение съм пример за поведение. За мен душевният мир е нещо свято. Естествено да откачаш от радост също е свято, защото е естествено. И тук е моментът, в който се обръща пясъчния часовник или по-скоро мигът, в който змията захапва опашката си. Вчера след като се прибрах от работа пихме по половин бира с братовчеда и се хванах да правя едно кьополу, защото реших да си седна раничко на терасата и да посръбвам ракия. Направих достатъчно, сипах в една чиния и се приземих на фотьойла на терасата. Ракията – попска крушова. Посръбвам си значи от тая изпадналата ракия, наслаждавам се на кьополуто, лаптопът пък пуска по пистата си някакви летящи Енигми. Пее се за живота, съществуването и подобни неща, които ми обръщат внимание и на звуците на птиците отвъд парапета. „Сам съм, други няма.“ и „Дръж здраво бръснича, момче“ едновременно. Ракията не реже съвсем до кокал, защото съм я извадил от камерата, но по-скоро може да се усети как като че ли някой реже с моторна резачка навътре в елховия лес. Побръмчах си на терасата известно време. Бръмнах и до магазина за лук и еднолитрова бира. Наредих четири гювечета със сирене във фурната, пуснах ги в тяхната си приказка и си излязох пак на терасата да кльопам кьополу. Плющя с уши, топя с хляб, посръбвам си тъниката студена нишка на ракийката или накратко кръжа си необезпокояван от никой около екватора. Необезпокояван до скоро, но обезпокояван е скоро. Стани, стани Нине, Нине господине. Че са дошли добри гости, добри гости коледари. Всеки е наяден от мисловни аналогии както листната част на картофите бива наядена от колорадски бръмбари. Забележете и за себе си. Лентовите мозъчни прожекции невронно си обикалят пистите, които изглеждат като мрежичка за картофи, ако се придържам и към тоя паралел на представата. „Какво е умът?“, ще запита дзен учителя, след като те прегърне с цялата си обич или ти играе една тояга в главата. Дзен методите били различни, защото всеки човек е естествено индивидуален. Индивидуално отварям вратата и посрещам една приятелка. Наливам и бира. Говорим. По едно време Жорко звъни, ще се връща, пита какво да купи. Нищо, нищо, може би бира да има и ракия за себе си, ако иска. Казва, че ми носи подарък. Аз си мисля, че ще носи къртача, за който говорихме вчера, когато обсъждахме точките за хамака на терасата. Значи Жорко го познавам от София, когато бях общак. Двамата с Жорко бяхме общаци – бъркаме, мажем стериопор, мерим, режем, съобразяваме, подаваме, търчим, а пък Дидо, Цецо и Любето – санират на въжетата. Дидо ми е приятел от основното училище в Русе, а с Жорко, Цецо и Любето се запознах на място. Та Дидо и Жорко в момента бачкат един обект в Русе, че приютих Жорко за колкото нощувки там трябва, за да приключат обекта. Дидо има къде да си спи. Сега преминавам към близкото минало, когато се звъни и аз отварям на Жорко входната врата и чакам на портата на апартамента. А, гледай ти, и Дидо катери стълбите. Изненада. Хубаво. Събираме се доста хора, разливаме бира по чашите. Братчеда и той идва да ни види. Подаряват ми подаръка. Подаръкът е чудесен. Много се зарадвах. Представлява сряз от дърво, което се реже предварително, за да се подготви ствола за събаряне. Наподобява гризулка от диня, ако гризулката наподобява нещо във вашите приемници. Супер е. Не знам какво ще го правя още. То за това е хубаво. Защото дава възможност за въобръжението и творчеството да се прояви. Жорко ми предлага да го нарисувам, като го изчакам да изсъхне и да се напука и да използвам пукнатините. Той си представя светкавици. Аз ще го изчакам малко, преди само‘ това чудо не ме задърпа за ръцете. Пием по бира. Никой не иска гювечета. Първо си тръгва Дидо, после приятелката, братчеда отдавна е по стаите, пък и май и е излязъл. С Жорко не ни остава нищо друго освен да ядем гювечета. После си вземам душ и заспивам. Така до шест и пет.