Това не е история, разбира се. Това, както винаги, е някакъв текст, с който - с него и без него - нищо не би било по-различно. Дали би бил написан или не, не е от особено значение за никого. Какво значение имат някакви описани неща, отнесени в миналото. Всеки консервира някакви си емоционални продукции с пътуващата си фабричка. Нищо не е кой знае колко различно от твоята пътуваща фабрика, а и да е, би ли искал да ядеш консерви с неясно съдържание, при условие, че за всяка фабрика са важни собствените произведени консерви, а не чуждите, които срещаш на пазара. А и то е ясно, че хората вече не се интересуват от други хора. Щях да тръгна на някъде, още търсех размаха на четката и цветовете с очите и ръцете си, вече предвкусвах в торса пърхащите пойни птички на един променен слънчев светоглед, сам бях изтръгнал ребрата на клетката и през пролуката виждах как животът ми отлита в сините небеса на възможния полет, който щеше да е само мой и най-накрая само мой. Махнах се от работа с двуседмична отпуска, с раница, с палатка, със седем платна разпределени от двете ми страни с бинт през плещите ми. Имаше нещо старо и художествено в тоя образ. Имаше Ван Гоги, имаше смачкана панамена шапка, която пазеше от слънцето, имаше някакво блажено изгнание, имаше сякаш мисия по осъществяването на житейски път. Село Кости се намира в Странджа планина, на петнайсетина километра без да твърдя, че са толкова или не от гр. Царево, бившия Мичурин. За мен това не беше важно тогава, както не е важно и в момента и както никога няма да е особено важно за мен. Тогава исках да изчезна, за да рисувам. Бях нарисувал две платна с различни сияйни цветове и усещах, че трябва да продължа по тоя път……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………..-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- Питаха ме дали ще рисувам пейзажи, а аз не знаех, защото оставях пътя да ме води. Природата не ме вдъхновяваше толкова нарисувана, кой знаеше как щеше да се омаца в картините ми. Аз исках да ям платна, да ям хора, да ям небе и слънце. Отцеполагането оставях на създателя. Аз бях само разбягано дете, което си мислеше, че вятърът го дърпа за ръце, а косите оставяха поривите му във въздуха. Така започна моето пътуване. Бях очертал в главата си една седмица за рисуване в Кости и една седмица за връщане назад през морската емоция. Исках да си почина от всички глупости. Не се чувствах пълноценен, вършейки за мен непълноценни неща, неща глупави по своята природа, колкото е глупав целия този свят, системно обречен от алчни, властолюбиви, антихуманни пиявици, които създаваха смърт от живота. Бях изморен от тази системно насаждана безнадеждност. Исках да вярвам, исках да откривам закономерностите във всяко синапено зърно. Бях решил и бях тръгнал за не повече от три-четири дни, така набързо, както се диша въздух над водна повърхност. Бях готов да се родя и като че ли за първи път исках да се родя. Преди да мисля как ще се върна в тази блудкава смърт, в тая сива вихрушка на приемо-предаване, в тая въртележка от ненужни дихания. Тръгнах още в събота. Купих си билет, сложих празните платна и раницата в багажното на буса, седнах и започнах да се возя. В Бургас пристигнах с намерението да пия една бира, но се оказа, че след 30 минути има автобус за Царево, така, че изоставих идеята да се разходя до близко кафе и да пия бавно студена бира. Вместо това пуших няколко цигари, сухотата на дима преглътнах с вода от шишето и пак си нахвърлях нещата в следващия бус, пак седнах и пак бях отнесен от пътя. По пътя си мислех как осъществявам Ван Гоги приживе, Гоген приживе, Сезан приживе и въобще знаех, че не знам кой бе осъществен и доколко и кой не, но имах желанието да участвам с живота си и да се разтопя в слънцето на Икар, заради всичко живо, което не е успяло да разцъфне с пълнотата на голямата си душа. Съпътствах себе си, съпътствайки тези, които бяха дишали и сякаш вечно се прокрадваха в усещането за щастие и простор. Мечтата щеше да се осъществи най-накрая. Стъпката бе направена. Човечеството щеше да бъде спасено чрез човешкото. Ей такива хуманоидни изблици на топла илюзия като морски вълни прииждаха и отнасяха всичко тъмно. Естествено, че бях сам. Виждах хората, затънали в логическата тиня на недоволството си, на горделивото си знание за всичко и мненията им, които поддържаха пирамидалната структура над блатото на душите им. Не че бях нещо друго. Смятах, че виждам всичко това. Как малките компромиси и лъжата, заедно с оправданието на мизерията се въздигаха чрез стъпалата на грубостта, арогантността и невежеството във висините на истината за божествения деспот – силата на разрушението. Но в крилете на силата на сътворението се носех аз, с пълни дробове дишах слънчевата си радост и в тоя унес пристигнах и в Царево – Кетцалкоатл, пернатата змия, с лъщящите люспи на горделивата си броня, изхвърлен в края на картата, търсейки утехата на спокойното дишане, изхвърлен и намерен на брега, прероден в анонимната си илюзия – твърде човешко. В половинчасието до буса за Кости притиках поредните цигари, за бира пак нямаше време, трябваше да тегля пари в последния момент, да търся банкомат. Разходих покъщнината на гърба си и белите си крилати платна, блъскани от вятъра. Слънцето гореше птичата ми глава, докато аз се опитвах да дишам пъплейки по един баир за радост на течащата от мен пот. Върнах се пак на автогарата, натъпках се в буса, а той започна да ме прекарва по път сред гора, със завой след завой, трусове от дупки и шумтежа на ту появяващия, ту губещия се сигнал на БГ радио. Пристигнах най-накрая към 15 часа може би. Седнах на заведението в центъра, изтъркалях трите си несбъднати бири – по една за всяко междуавтогарие, после се нарамих и тръгнах по един баир и стигнах номер 37. Влязох, оставих нещата в двора, намерих Ивайло – хазяина на хасиендата, настаних се, изкъпах се, полежах. Като станах, слязох до центъра, за да си купя това-онова от магазина, който в почивните дни имаше почивка между два и пет. Пих една бира на пивницата, която се намираше вдясно на мегдана. Отвсякъде се зеленееха гористите хълмове на Странджа. Иначе слънцето се бе строполило на самия център. Няколкото дървосекачи, които висяха по масите, пиеха бавно мента с газирана вода и си говореха за нестинарския празник на селото, който бил изтеглен за следващата събота. Аз пушех цигара и слушах, за последната нестинарка, умряла в съседното село Българи, за това как сега новите нестинари само прибягвали по тънък слой от жар, за свети Илия, за кърпи, които едно време не горели в огъня, за отминалите времена на транса с обърнатите очи и усетих как разрухата се настани по масите, последвана от настъпило безмълвие, което отпих с дълбока глътка бира. Всеки се оправяше както можеше в тоя свят, не исках да слушам вече никого. Влязох в магазина, купих си прах, хляб и бира и хванах баира. Вечерта седнахме с хазяина Ивайло, шейсет и няколко годишен билкар, извадих шишето с ракия, което носех от Русе и вечерта мина, та се не видя. На другия ден спах до късно. Минаха няколко приятелски вечери на раздумка и радостно опознаване. Дните също се нижеха. Не исках да бързам за никъде. Във вторника на новата седмица хванах единствения предиобеден бус за Царево точно в 7.15ч. Като пристигнах пих кафе, разходих се и седнах на едно заведение да чакам да ми приведат едни пари, от които зависеше престоя ми. Пробвах да ям едно шкембе с бира, после поръчах втора бира и така тихо зачаках превода, като междувременно се запознах със свестния барман Тодор и с носещата бира Виктория от Бургас. След обяд изтеглих пари, върнах се на барчето и зачаках да стане 17.00ч., когато бе следващия и единствен следобеден бус за Кости. Покрай многото чакане, приказките и бирата, леко отплеснал се изпуснах буса. Ивайло дойде с колата и ме взе на обратно. Иначе щях да си намеря нощувка в Царево. Все тая, вече имах пари. Ивайло бе добряк, мъдър, прям, но и тактичен човек. Бе благороден. Умееше и да се весели. Съдбата му бе приготвила два горчиви хапа, които той посрещаше достойно – с мъжество. Случих на хазяин, промени ме към хубаво. На следващия ден ходихме с него на река Велека, сред красотите на Странджа, където той лови риба, а аз рисувах Виктория, защото видях в нея вътрешна и външна хубост и здраве, които исках да покажа на бялото платно. Така нарисувах първата картина, а Ивайло налови 64 рибета, които в последствие изчистихме и хапнахме с няколко бири. В четвъртък се хванах да рисувам отново. Приготвих си пак нещо като статив, сложих си столче и зарисувах бавно като Реноар. Нищо не се получаваше по тоя начин и аз слънчасвайки, насъбрах гняв в себе си, оставих това платно, докъдето беше окепазено и се нахвърлих срещу най-голямото директно с тубичките боя и шпакличката. Мазах яростно и го омазах, както го бях подпрял на земята до стената на стаичката ми. Слънцето изгори превития ми гръб, но накрая аз победоносно изтръгнах картината от бялото платно. Озверял от жегата и радостта се пуснах до кръчмето, където се наградих с три мастики. Прибрах се и спах непробудно до 6ч., когато станах, за да хвана буса в 7.15 за Царево с двете снимки на нарисуваните картини, с бялата риза на прадядо ми, с дебитната карта в джоба и с желание на сърце да видя Виктория. Седнах да пия кафе с нея, видях едно добро момче да я прегръща и целува, видях как и двамата си разляха в последствие кафетата, видях и доста бири в същото заведение, видях как сияеше целия ден също като мен, след което се прибрах в една квартира и спах, докато ми се спеше. Преди да заспя се обадих на Н. и и казах идеята си, че ще се прибирам през Варна и че ако иска може да се видим. Тя пък ми отговори, че щяло да има джаз фест, който започвал в четвъртък. Казах и че ще се обадя да се доразберем за джаз феста, като мина през Варна. Заспах. На другия ден хванах един автобус за Черноморец, за да отида при един приятел от Русе, който ми предложи да се видим и да спя в Черноморец без пари. Той заминавал събота за Русе, аз пък щях да се прибирам тогава за Кости, за да видя нестинарите, да събера багажа си и да тръгна по крайбрежието на обратно към Варна. Щях да имам още цяла седмица за това прибиране покрай морето, че чак към Русе. Все още имаше време за всичко. Пристигам аз в Черноморец да се видя с този приятел, помотавам се малко, защото не си вдига телефона. Ям едно шкембе и чакам да стане към обяд, защото си мисля че е на плаж и не си чува и гледа телефона. По обяд го вдига, аз му казвам на кое заведение съм и той идва. Всъщност оказва се, че имал тежка вечер и се надигнал по обяд. Пихме по бира, после се преместихме да хапнем на друго заведение. Не се случва кой знае нещо забележително. После ходихме в квартирата му, където дремнахме към час и половина. После той си изгори крака с вряла вода, че ходих да му взема белтък от яйце. За жалост минаха към пет минутки докато го намаже, та направи мехур след няколко часа. Междувременно пак бях позакъсал с парите, но слава богу колежката от работа ми предложи да ми прати пари и аз се съгласих. Така бях спасен и вечно благодарен. Вечерта излязохме с приятеля от Русе, хапнахме, пийнахме и на сутринта той ме изпрати на един бус за Созопол. От там не ме питайте защо се върнах в Бургас, за да стигна до Царево, а оттам до Кости. В Кости на мегдана заварвам павилиончета, балони, стрелбище – готвят се за празника. Прибрах се в квартирата, не помня спал ли съм, но към осем отидох на центъра и гледам народ, нови маси и биропродавници изникнали, абе няма празно място къде да седна. Та взех, че се подпрях на магазина, на един перваз на неотварян от години прозорец. Преди това си взех една стъклена бутилка от кръчмето. Бирата я дигнали на 2 лева за панаира. Купих си и едни цигари. После гледам хората седят, ядат кебапчета и кюфтета и пият бири от пластмасови чаши. Че си казах, абе я да взема аз да си взема един галон от магазина за два и нещо и да си избия парите, които пак бяха намалели. Купих си и пластмасова чашка, налях си бира с пяна. Казах си наум „Наздраве“ на останалия народ с пластмасовите чашки и се заслушах във фолклорната програма. Сранджанска музика, гайди, хора, доволен останах само дето дълго се проточи, пък на мен ми се доспа, доспа, че чак аха да си тръгна преди нестинарите. Убих малко време с един човек, дето и той се опря като мен с една бира на перваза и докато приятелката му изчезна нанякъде из джумбиша поприказвахме за дървосекачество, трудови злополуки, бокс и Кубрат Пулев. Според него мачът бил уреден. По едно време си тръгна с приятелката си на мотора, към някакво село, а пък аз много нетърпеливо изчаках тия нестинари, които преди час ги чаках далеч по-търпеливо. Направи няколко тигела един нестинар и това ми беше достатъчно, за да се прибера и да заспя, с неуредените мисли в главата как да се придвижа утре до Бяла, Варненско. На сутринта не ми се ставаше, та не се завтекох към деня с особен устрем. Все пак станах лекичко към 9 и отидох да се къпя. Къпейки се, чувам някой казва нещо през отворената врата на стаята ми – каюта. Нещо от сорта: „Има ли някой?“ или нещо такова. Казвам, че има някой, докато се доизкъпвам, а гласът казва нещо от сорта:“Нищо не чувам“. Излизам аз, а един човек ме пита: „Ще пътуваш ли към Царево, ако искаш да те закарам“. Отговарям: “Нагласил съм си багажа от вчера, за пет минути съм готов“. Еха - донаждам си наум - обичам го това божествено проявление – и сияя в стаята от благодарност. Набързо си донатъпквам последните вещи в раницата, гълтам колкото се може повече кафе от канчето, изплаквам го, набутвам го в раницата и изскачам от каютата. Може би след 7 минути. Картините и платната съм се разбрал с Ивайло да ги оставя в Кости, а той да ми ги прати, като изсъхнат боите, без да носи отговорност за кражби и погубване или развала при транспортирането от страна на спедитора. Та мятам раницата в багажника на колата, сядам на предната седалка и тръгваме. Водачът на автомобила се казва Николай, докарал жена си, децата и приятелките на жена си на почивка при Ивайло и сега се връщал към Бургас да си бачка. И още по-добре – остави ме на автогарата човека в Бургас. Следващият ми автобус за Бяла беше след половин час. Общо взето транспортирането ми бе все през половин час. Пих половин бира на барчето до фонтана с китовете и се качих в буса за Варна, който щеше да ме остави на пътя в Бяла. Николай се интересува от тракийска история, древни цивилизации, древни познания, духовни практики – все такива неща които вдъхновяват обикновения човек да разшири кръгозора си и да се чувства зареден с душевен простор. Не можем добре да обясняваме, но пък се разбираме. Аз му говоря и за богомилите, и за практиките по иницииране в тракийските гробници, а той ми показва скалната лъвска глава край пътя за Бургас. Говорим и за робовладелците, които целят да унищожат хората, като една част затрият, а друга зомбират и чипират. Знаем за тези практики още от време оно. Примери бол – кръстовете за Исус Христос и Спартак, кладите за богомилите и които пропускам, но които не пропуска Светата Инквизиция. Ясни са ви тези подходи, както ви е ясно за спина и всяческите начини за тровене, че чак до пръскането от самолетите. Така. Пристигам аз в Бяла, Варненско. Благодарение на чудатия стоп съм с цели 20 лева до понеделник. А да е един – два часа следобяд в неделя. Какво правим? Понеделник братовчед ми идва да изкараме няколко дни заедно. Понеделник получавам и пари. Трябва да намеря квартира за когато той дойде. За понеделник. Решавам да спя тази вечер на палатка на Карадере, съответно си купувам цигари, сядам на едно кръчме, поръчвам си сирене в гювече, удрям две студени бири и светът разбира се става по-красив и бял. Нали съм в Бяла. Питам тук-таме за квартира. „Заето“, „Четири места“, „От вторник имам за две нощувки“. Абе, хванах си баира. Днеска стига съм се занимавал с вас. Плюс това съобразявам се какво ми говорят знаците. Днес не кълве. Провидението ме тласка в друга посока. Спирам да заредя това-онова от магазина преди големия баир и да пия една бира докато стане към четири – пет. Нямам намерение да слънчасвам в лозята, като първия новобранец или самонадеян главанак. Изпивам си бавно студената бира, дърпам си цигарите, после си купувам хляб, минерална вода, малка мастика и айде стига толкова. Бира два литра няма да нося да я стоплям и да ми я усеща като екстра товар гръбнакът. Някъде в пазаруването се появява и Елена от Шумен, която още не познавам. Дава ми ред в пазаруването и въобще обърках реда на нещата, но по-важното е, че като излиза от магазина я питам дали е нагоре и иска ли да вървим заедно. И тръгваме. По-добре е да вървиш през прашния път с някого, за да не ти се увиди прахоляка и запечената сухота на пътя, а и разбира се дължината му. Капиш? Качваме баира и сме на пътя преди лозята, и в края на последния асфалтиран път на Бяла. Чакаме малко за стоп, петнайсет минути, както го уточнихме предварително. После тръгваме, вървим си нормално и мога да кажа, че бързо стигнахме. Минахме по дясното пътче, а пък тя взе, че се обърна на страни и видя една кола да вдига пушилка по другия път, че отначало малко се ядоса, защото се била зарекла да не се объща, но после и всъщност бързо се вразуми – каза, че сме се разбрали да чакаме точно петнайсет минути в началото на пътя и толкова чакахме. Което означава и е така – няма защо да се сърдим, когато истината е истина. Пристигаме. Тя почва да се пере край чешмата на скалите, а аз си хвърлям раницата и решавам да разпъвам тук. Чешмата винаги е възлово място, пък и скалите вече хвърляха сянка, така че метнах шалтето на пясъка и запалих цигара. Гледам си морето и почивам от деня и от пътя в деня. Вълна след вълна, знаете как е – унесено. Елена идва преди да продължи при своите. Изпълнила е поставената задача. Заредила е с поръчаните неща от града. За всеки по нещо. Също като в „Плажът“. А плажът е голям и място има за всички пирати. Съкровището е морето, слънцето и водата от скалите най-вече. За да оцелееш и да се забравиш, е нужно и място в горичката да намериш, преди да започне целодневното слънчево мумифициране. В момента това не ме касае. „Еще не вечер“. В случаят – ден. Елена пали цигара при мен преди да тръгне. Разговаряме се. Разправя, че е от месец тук. Аз и показвам какво съм нарисувал. Тя ми казва за нейн приятел с близък стил, който тука не продал и една картина, но в Америка се справял доста добре. Казвам, че и аз имам подобен план и че няма нищо случайно в нищо. Тя ми казва, че се учи да изпитва доверие към слуващото се, което неведoмо води хората по пътя, стига човек да има доверие. Казвам и за моето мото: „Thrust your DJ”. Също за синапеното зърно, за търпението и постоянството и добрата нагласа и благодарността, разбира се и делата, които не трябва да са насочени срещу хората и въобще срещу живота. Тя иска да и нарисувам ръкописния подпис на Васил Левски на ръката, който и нарисувал предната година въпросния човек от Америка. Казваме си чао с уговорката, че към осем ще мине така или иначе за вода и ако искам мога да се срещна с петнайсетина пирати вечерта край огъня. Казвам и че нищо не знам от сега. Тя ми казва, че и тя се учи на изкуството да не знаеш какво се слува и да се изпълваш с радост, когато то се случва от самосебе си, когато трябва. Аз и отговарям, че и аз се уча и че ми е много приятно да се уча на това. Така е. Never lose Hope. Мятаме за чао, аз отпивам глътка от мастиката. Малко по-малко и без да бързам разпъвам палатката, вкарвам си багажите, приготвям си супа, мажа няколко филии с лютеница, дъвча унесено и пийвам мастика, докато гледам морето. За всичко останало има Mastercard. Господи, колко съм уморен. Унасям се, после почти заспивам, когато чувам Елена да пита хората за Тодор (така ме запомни и не съм и се бъркал в спомена). Не ми знае палатката, защото не я е видяла разпъната. Отварям люка и и казвам, че ще спя защото съм вече страшно уморен. Постарал съм се за всичките тези дни. На другия ден ставам в 6.30, когато почвам да усещам зачеването на топлината. Ям, пия кафе, започвам да стягам цялата покъщнина. Без да бързам. Слънцето си пече доста представително. Къпя се преди да тръгна под него по пътя. Към осем и петнайсет вече вървя в прахоляка. Пристигам в Бяла. Купувам си кенче бира и започвам да чакам братовчед ми, който ще пристигне към дванайсет и нещо. После намирам стотинки за едно шкембе и бира на кръчмето. Супер. После са ми превели пари, съответно тегля пари. Посрещам братчеда. Намираме една квартира с питане. Настаняваме се. Къпя се, после лежа без да спя. По едно време братовчед ми огладнява, пък и аз успявам да огладнея някак синхронно. Търсим надолу по баира някакво друго заведение, различно от: „При Камен“. Казва се :“Ореха“. Пак съм гладен и прасвам пържола и две бири. След това обратно по баира. Лежане и после купих една топка за утрешния плаж на Карадере и след кратка почивка ходихме до плажа на Бяла. Надолу по баира до самото море. Малък плаж, сигурно се пълни с хора. @ ………………,,,,…….,.,,,,,.,,………………………………………..,,,,.,.,.,……………………………………………………………,,,,,,,,,,……………………..,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,….,,,,,,,,,,,,,,.,,,,…….,,,,,,,,,,,,,…………..,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,………………….,,,,,,,,,,………..,,,,,,,,,,,,,…………….,,,,,,,,,,…………………………………………………. 0000000111111111101001010010101010101001010101010011111111100000101010010101011000000011111111111110100101010101001010101010010101001010101000000011111010110111110010010101010010010010101001010010100101010010100101001010010100100200101100101010101000 Когато тръгваме на обратно, слънцето представя слънчевото си заслепение, приближило се преди залеза си с небивал интерес към очите ни. Кетрим ние по Омаха бийч, докато слънчевите лъчи картечно ни откъсват от спомените ни за формите и нюансите за нещата. Watch your steps. Победоносно горе на възвишението „При Камен“ забивам цигара между устните и поръчвам една ракия, салата, картофи и пак някакви меса. Понеже не съм ял отдавна нормално, сега се тъпча като боа или анаконда със слон разбира се и после планирам да не ям месец. Биричка и ки. Квартирата е наблизо, слушам някоя и друга песен, доизпивам патрончето с мастика от вчера и си лягам. На другия ден стягаме багажа и потегляме за Карадере. Не товарим. Вземаме топката, шише вода, нали скалата тече, една голяма бира сме увили в шалтето, някакви закуски сме взели и с по кенче бира в ръка навлизаме в лозята. На братчеда му се увижда, аз пък се разхвърлям край чешмата и после се бухвам във водата, която е топла и доста е добре. Добре е, добре е. Играем на топка във водата, играем на топка и на плажа, пием бира и вода, правя барелеф на Нептун от скалата с ръце, защото е трошлива и един макет покрай чешмата на къщичка. Братчеда също се включва. Правим и мостче и т.н. Под къщата има скрито съкровище – бутилка вино, червено, казва братчеда. Или ще си го търси някой или го е забравил. Така или иначе нищо не е вечно. Прибираме се в най-голямата жега или май е някъде малко след три по пътя. Пристигаме на магазина и пием по бира. После на кръчмето ходихме да ядем. Цял ден не бях ял. Половин баница без сирене пробвах да ям за тоя ден, ама не ми се получи. Затова сега бира/и и за ядене – ям, ям. После айде малко душ и малко дрям. И като се посъбудих, та взех да отида до магазина и да си купя една ментичка малка с газирана вода за масичката пред къщата. Чакам братчеда долу на масичката, пия брезичка, а после не знам, пак ще да сме яли при Камен. На другия ден стягаме багажа и към автогарата. Destination Varna. Пристигаме под съпровода на бг музика. Настроението добро, когато скачаме на първата спирка. Намираме предварително уговорената квартира. Оформена като квартира за бежанци с общо помещение за готвене, пране и баня + тоалетна, не бих се хванал да коментирам негативните й страни, ако не бяха комарите. За цяло лято досега, толкова кръв не съм губил. Вярно на зъболекар ходих, порязвал съм се веднъж, но някак сладки са тези кръвозагуби в сравнение с подлите похищения върху копнеещото за сън тяло от страна на тия крехки бързолети с тънките си хоботчета, създаващи на другия ден чувство на сърбежност по цялото тялото. Не се оплаквам. От Русе съм. Знам какво е комар. Следващата вечер преди да си легна цялата стая я потопих в кръв обаче колкото и да съм изтрепал сигурно още толкова са се спотайвали някъде. А уж ги знам къде се крият. Нахапан и на сутринта, но носещ и радостта в сърцето си – живи сме, се готвим да напуснем обителта си. Да са живи и здрави следващите пилигрими и бог да ги пази. Междувременно, ако забравим за миг за комарите, може да се сетим и за други изживявания от друго естество по вид – примерно: кинопрожекция. В последния момент се забивам във ФКЦ-то, вземам билет 4 минути преди обявения час за прожекцията, при което, жената която продава билети звъни на някого да каже, че днес прожекция ще има. Слизам с асансьор към някаква зала 6 (а защо не 666) и влизам в заличка от 40 места най-много да са. Сядам на централно място в пустотата. Цял един голям екран за мен. Трябваше да се усетя, че е клопка. Филмът започва много артистично, то така и продължи и свърши. Разбира се че можех да си тръгна, но го приех като нещо, което бих могъл да превъзмогна. Намерих една книга под едни чехли в „общежитието за бежанци“ със заглавие „Шримад – Бхагаватам“ или още „зрелият плод от дървото на ведическата литература“, трета песен – „статус кво“, (глави 24-33). Бях чел от нея, в началото бях още, обаче ме олекоти тая книжка и реших да остана и да наблюдавам тоя филм и да приема тази интензивна взривна крайност, която създаваше пустота след себе си. Прибрах се в квартирата с цялата пустота на изгребания ми с лъжица мозък, изпушвайки три цигари, движейки се като сянка и някак освободен от цялата емоционална зависимост, която идваше отвън. Прибрах се с намерението да спя, но братовчеда беше пуснал трансемулсния предавател, от който изливаха някакъв просташки сценарий за човешки взаимоотношения под формата на сериал. Естествено след този филм, който гледах във ФКЦ-то не успя и да ме впечатли и следващото предаване за „няните фонтани“ и брата на президента. Както и да е. Накрая ме изядоха комарите. На другия ден след като станахме, отидохме до центъра и седнахме на едно барче да пием кафе. Последва спускане към квартирата, братчеда взе някакви яденета в кутии от заведение на близо. Аз май не ядох тогава. Разбрах, че Хилда ще има концерт с Христо Йоцов и Биг Бенда на Русе, та реших да посетя концерта и в духа на традицията да и подаря картина. Първо ходих да взема билети за автобус за следващия ден до Бяла, Русенско, където щях да се видя с един приятел от минал период, а после понеже книжарницата беше в почивка седнах и отстраних от видимия спектър съдържанието на две чаши с бира точно зад скулптурата на златната рибка и бедния рибар. Напазарувах после консумативи – маркери, туш, четка, лист и се захванах да рисувам. Преди това изядох съдържанието на кутията с яденето. За рисуване нямах много време. Сега като се замисля, не стана много добре, но все пак си беше нещо, с което исках да отбележа този предстоящ, а и въобще концерт. Както се забелязва за пореден път съм рисувал себе си, в което няма нищо алтруистично, а и какво ли общо има с Хилда. Но все пак и може би това съм аз на централното 39 място в зала 1 във ФКЦ-то заслушан с ухо в музиката на Хилда, Христо Йоцов и Русенския Биг бенд. А концертът беше наистина нещо, което ме отнесе. Красиво, прекрасно и усмихнато, и радостно и тържествуващо и леко реещо се. Или както се казва накратко – супер. Два биса. Хората на крака усмихнати аплодират Хилда и музикантите. Усещане за някаква общност, за цялост, радостно и изпълващо. После подарявам рисунката, Хилда искрено я харесва, всички сме в еуфорията от музиката и самото преживяване. Намирам някакви думи. Развълнуван съм и леко притеснен. После излизам от залата паля цигара и се разтапям в топлата нощ, хора жужат, вървят по земята и се разминават, музика се чува, а аз искам да изпия една студена бира, ако може два пъти. С Н. се чухме същия ден и се разбрахме да се обадя след концерта или нещо такова, защото тя и приятели ще бъдат на откриването на Варненския джаз фест в археологическия музей ли беше, там до общината. Може би беше 10 вечерта, а този джаз течеше по програма до единайсет часа. Аз и се обадих, тя затвори ли или не вдигна, не помня. После получих някакъв смс, който не можех да отворя в момента, защото телефонът ми пак се беше леко потрошил от носене в задния джоб. Седях пред тунелчето за към, доколкото можех да видя и да си представя, някаква амфитеатрална сцена, пушех цигара, пиеше ми се бира и носещата се отвътре музика ми сивееше след емоцията, която преживях, та почудих се, не исках да си сменям настроението от музиката с друга и реших да отида на най-близкото място да пия една наливна бира. То се оказа на диагонал около 100-150 метра от тунела. Седнах, поръчах си бира, после даже си поръчах и паста. Мястото беше спокойно и аз бавно попивах в нощта. Успях да отворя смса. После и аз пратих един. Всъщност бях изморен и след втората бира, още нямаше единайсет, се повлякох към квартирата с комарите. Прибрах се, изкъпах се за комарите, легнах и съм заспал. На другия ден трябваше да освобождаваме в 11, а бусът ни тръгваше от автогарата в 15.00ч. Може би сме станали с братчеда в 9. Той тръгна да закусва някъде чорби, та аз, както лежах, взех, че го последвах. Отидохме до едно заведение, където всички бяха във вътрешността на кухнята и нямаше кой едно шкембе да разлее. По принцип не обичам да викам. Затова го оставих да чака или да вика, а аз отидох на отсрещното местенце до жп гарата, от което винаги съм оставал доволен. Бързо, лесно, вкусно. Едно шкембе, голяма наливна. Good morning, starshine. Прибираме се от заведенията с братчеда. Къпя се и започвам фазата по стягането на багажа. В единадесет без нещо идва жената да приема обекта и под нейна опека довършвам стягането на раницата точно в единадесет, предавам ключовете и се изнасяме по стълбите. Четири часа до звездолета. Хвърляме багажите в гардероба на гарата и сега накъде, мили мой Мио. Тръгваме по морската градина, стигаме до Юрий. Накратко - Земля в илюминаторе. За него Ванга казва следното: „Идват сега при мен делфини и ми говорят и аз ги разбирам...Казаха ми един ден, че Гагарин не е изгорял и не е умрял, ами е бил взет. От кого, защо, накъде – не ми обясниха.“ Аз пък се сещам за още един такъв човек, който може да са го взели – Антоан дьо Сент Екзюпери. После към спортната зала и там вляво от нея и от стария джип спираме за по бира бомбичка. Мислех да го снимам, но после идва един човек и моли да го снимаме с джипа, защото имал такъв. За мен е просто зелен стар джип, но не и за него. Така е. Заради него, а и заради Екзюпери, братчеда му прави една снимка. Let there be light. Тръгваме след това посока центъра за панаира на книгата да убием и там малко време. По пътя братчеда, господ здраве да му дава, забелязва одна Березка. Без доза колебание влизам и си взема една Балтика 8% и от онези дъвчещите се рибни мезенца. Изпивам студената течност и вече сякаш се рея в жегата. Чувствам се като крокодил в Нил. Купувам си книга за маите от фестивала на книгата. В последствие я определям като незадълбочена и по-скоро насочена покрай края на света за изпълняване на повърхностната си цел – продажба. Положителното все пак – намалена за фестивала. Наближава и краят на престоя във Варна. Трябва да събираме багажа и да се изместваме към автогарата. Тръгваме първо към жп гарата. По пътя се натъкваме на форма на градско изкуство, която заснемам с интерес. Пристигаме на жп гарата, вземаме багажа от гардероба и се насочваме към спирката. По пътя един таксиметър ни пита дали имаме нужда от такси и за къде. Казвам му за автогарата и не – няма нужда. Той пък иска да се споразумява. Казвам му три лева. Малко били. Еми толкова ми е с автобуса дори с багажа. Не ще да се споразумява той, иска да подведе, заблуди и измами и да ти загуби времето. Хубавото, че проведохме диалога в движение. На спираката определеният от общината номер автобус ни закарва до гарата, без да чакаме и минута на спирката. Плащам два лева за билет – за мен и братчеда. Никой не се заяжда за раницата ми. На автогарата една бомбичка удрям, давам два лева на някаква алкохоличка, сега като се замисля може и наркоманка да е била, дано да не е – в последствие като тръгвахме гледам я пие бира, сигурно от тези пари. Ами така де, наздраве. Пуша последни цигари, качваме се в буса и скучното пътуване-прибиране започва. В началото чета книгата за маите, но после като разбирам, че няма кой знае колко в нея я прелиствам отгоре-отгоре, търсещ все пак това-онова, което да не е съвсем без хич. На Шумен спираме, тъй да се каже без да спираме. Правя се на ударен, питам колко почивка правим. Шофьорът казва, че тук няма да правим почивка, но за цигара време ще има. Изстрелвам се към тоалетната, а на връщане вече си дърпам цигарата. Пристигам, той ми оставя още две дръпки, след което пали двигателя, а аз съдейки по конклудентините му действия, хвърлям фаса и сядам до братчеда. Бусът потегля към някаква следваща далечна дестинация, без да се интересува от това, че бих пил една бира, защото съм все още на почивка и животът ме радва. Както и да е – възмездие има. Пукаме задна гума, точно до едно магазинче в едно село. Първи съм в магазина. Кенче бира, please. И задавам въпрос за населеното място. Село Пробуда. Правилно – само така. Е вече си пия бирата, радостен и спокоен, вземам и бирен фъстък в последствие. That’s better. Що трябва да става така – питам. Човекът сменя гумата, докато празното кенче лети към кошчето. Пуша последната цигара в пълната хармония на случващото се. Настаняваме се и потегляме. След десетина километри спираме на мястото, определено за почивка. Няма да се прави почивка. Няма проблеми – не ми се пие бира вече. Карай, карай, че не остана време – още час и нещо. Спира човека-шофьор на една спирка на пътя на Бяла, Русенско. Казвам чао на братовчеда и буса го отнася към гара Бяла. Аз изчаквам на спирката да ме вземе приятелят от старата времева линия, когато живеех в тоя град за 305лв. + юридическия ми стаж. Пристига, мятам раницата в баничарката и се понасям към магазина да вземем 20 бири бомбички по 330мл. Има само 16, затова вземаме и четири по 500мл. Вземаме и три наденици и се прибираме в тях. Аз пия една 500 след това дълго пътуване. Пуша цигара. Доволен съм. Все още нищо не е свършило. Все още съм в последния петък на отпуската ми. Разпъвам палатката в двора и после няколко снимки: за добре дошъл, за паметника и за учебниците по съвременно изкуство. Оле! Вечерта, мога да кажа, мина чудесно. Една-две ракийки, салата направи Оля, опече наденицата, седнахме наздраве, наздраве, както си му е редът. Пием бира и си говорим за всякакви уж глупави, уж дори някои и тъжни, но вече смешни неща. Хилим се и пак пием бира. Пускаме музика, каним моя патрон, посрещам го, по една ракийка за добре дошъл, после някоя друга бира, приказки, музика, по едно време ми се доспа и общо взето в един момент някак всички едновременно решихме да си лягаме. Бухнах се в палатката и си заспах с радост и веднага. На другата сутрин, преди да станат другите, ходих до центъра да си взема едно кафе, което в последствие се оказа три кафета и седнах при една изстрадала душа, която не можеше да говори, а само звуци издаваше, но ставаше ясно че говори за бог, за ангели и такива неща, затова поостанах да поговорим малко за нейна разтуха и за вярата в доброто. Прибирам се, пихме чай, свих палатката, стегнах раницата. И. ме закара до жп гарата и вече беше ясно – прибирах се бавно. Поседяхме на пейката докато дойде следващия влак с кенче бира и така, влакът колко да закъснее, дойде. Качих се и вече то беше ясно – следваща крайна гара Русе сити. Кой знае какво не се бе случило. Повече пътища и ситуации в пътища, отколкото плаж и къпане. Но времето мина неусетно, което означаваше, че не съм умрял и от скука, макар и да пътувах сам дълго време. Не знам, може и това да ми хареса в бъдеще. Може да поискам Камино. Кой знае. Пристигнах някак нетърпеливо в Русе. Макар, че знаех че вече не съм турист, исках да остана още малко като такъв и да обиколя до болка познатия град като някакъв каучсърфър с раницата и всичките ми атрибути на един анонимен странник. Стигнах от жп гарата почти до кея. Хлътнах в градината на китайския ресторант. Жега, жега. Хвърлям раницата. Голяма наливна. Изпивам я и после ще помисля вече какво друго да поръчвам. Малко по малко вече се приземявам. За последно една мастика със салата морски дарове. Колко морски, колко мастика, тия така русенски намусени коментари оставям за кореспондентите. Добре. Последна наливна бира и вече съм прибран. Хвърлям раницата в едно такси. Да кажем, че това е краят.

браво бе, големи приключения :-)