Ето го и петъкът. След като четвъртъкът го няма. Още малко да се добера до тия четири почивни дни, да си нарисувам картините и да се махна оттук. Не искам да си представям, че мога да си изтъркам обувките по тия коридори. Кара ми се някакво разбрицано кабрио по второстепенни български пътища с дупки и прахоляк и слънце и зелени дървета. Небето да е синьо. Да има бели облаци, да няма бели облаци. Просто няма как да се блъскам като Джаксън Полак в онова дърво на 44 години. Имам само 36. Засега. Тая изискваща игра на материята ме потиска от време на време. През останалото се чувствам добре. Няколко дни се отказвам от себе си. Пропушвам пак. Чувствам се млад. Вилнея с плътния си топъл вятър. Ще ми се да е пролет, да не съм сам и да съм далече от такива места като днешното. Изложбата ще се казва: „Изложба за моите приятели“. До момента имам картини за Майстора, Ван Гоги и Баския. Ще подаря и на Салвадор Дали, нарицателния Пикасо, Модилиани и които желае да дойде от оня свят, за да рисува чрез мен. Това са ми приятелите. Художниците са самотни хора. Възможно е и да е индивидуално. Въпреки компаниите, виното и претенциите. Всичко е заради оная живителна лудост, от която можеш да наблюдаваш красотата. Защо красота? И коя накъде? Да си истински художник не е съвсем работа. Диви красоти, дивотии и прекрачване. Някакво изхабяване, зареждане, отцеждане, като вълна, като кръг, като спирала. Като спри, спри, спри при Реноар, както и да го прави. Бих останал и при Клод Моне. Пол Сезан. А и всички други, наблюдаващи и представящи красотата в своя индивидуален живот по своя индивидуален начин. Красотата изгаряща очите, изгаряща мозъка, изгаряща цялата същност, ако я гледаш и гледаш, повече и все повече. Easy. Стихове от Шели. „Земята долу спи студена, блестят отгоре небесата. Аз слушам — вредом тук със съскащ звук струи из бездни заледени среднощен дъх и смъртно стене под взора на луната. Замират храстите полека и черни, птиците във мрака потъват, свити, в сън под всеки трън до криволящата пътека, която секва недалеко и никого не чака. Едва проблясват ти очите под таз луна, що смътно грее: над мудната река блестят така на огън призрачен лъчите. Те позлатяват ти косите, които вятърът пилее. С лъчи по устните ти бледни, любима, вятърът играе. По твоята коса скрежи роса. Ти легнала си и с дихания ледни небето би могло да те досегне, когато пожелае.“ 1815 И от Петър Марчев. Вярвам, че няма нищо против за копи-пейста. „Душата ми беше гола. И срамежлива. За да я прикрия, се загръщах в камуфлажно наметало от цинизми, строях течни зидове от алкохол, издигах във въздуха баражни балони от тютюнев дим, пусках слухови димки от 2 х 100W рокендрол, изграждах противотанкови заграждения от телата на случайни жени. Със същата цел се бях дегизирал с брада и коса до раменете. Бях почернил сините си очи. За да не повредя по някакъв начин гореописаната защитна система, се къпех само в краен случай. В някой шадраван.“ Художници, поети, творци. Музиканти. Тия, които се докосват до живота си с усилените си сензори. Тая тъга трябва да отмине. Животът трябва пак да стане живителен. И красив.